Награди „Серафим“ (Награди за гражданска доблест и човешка доброта)
Анализи
Битката вече е за това да останем човеци!
Господин президент, големият български писател Георги Господинов написа за „Наградата за човешка доброта и щедрост в помощ на украинския народ“: „Да правиш добро, да даваш смисъл в тежки времена, да спасяваш и помагаш на лишените от дом и бягащите от война – значи всеки ден да отстояваш правото да си човек. Битката вече е за това да останем човеци. Доброто спасява“. Какво бихте добавили към тези думи?
Няма какво да добавя. Георги Господинов го е казал прекрасно. Мога само да се радвам, че той е част от големия инициативен комитет, наред с толкова много известни българи. Това съвсем ясно показва колко важна е в днешния ден и за всички нас каузата на добротата. Писателското присъствие на Теодора Димова, на Здравка Евтимова, на Захари Карабашлиев, на Георги Господинов и на още толкова много достойни българи означава само едно: дейността на хилядите доброволци, притекли се на помощ на нуждаещите се хора, не само не остава незабелязана - тя вдъхновява.
Много хора изпитват възхищение от доброволческия труд и десетки от тях номинират за вашата Награда хора и организации, възникнали в крачка след войната на Путин срещу Украйна. Ето че повечето от тези доброволци отидоха веднага след наводненията в петте села от Карловска община да помагат и там. До днес те ринат калта от улиците и къщите в Славяново, Богдан, Каравелово. Дали обществото осъзнава докрай величието на доброволческата активност?
Ще бъде съвсем честен: когато в началото на войната на Русия срещу Украйна много българи се включиха да помагат на изпадналите в беда украинци, се чуха и въпроси от рода "нямаме ли и в България хора, изпаднали в нужда, та тръгнахме да помагаме на украинските бежанци?" Тези въпроси малко ме смутиха, защото всички наши доброволци го правеха с идеята, че помагат на хора, изпаднали в беда. В такава беда бяха изпаднали търсещите помощ жени и деца на Украйна и ние бяхме длъжни да им помогнем. Затова ни най-малко не се учудих, когато същите хора, помагащи на украинците, се втурнаха да помагат на пострадалите наши санародници от последния порой в Карловско. Бях сигурен, че точно това ще се случи - онзи, който има сетива за чуждата болка, за чуждото страдание, проявява щедростта на характера си всякога и навсякъде. Нещо повече - състраданието и солидарността не са национални качества. Те са общочовешки добродетели и слава Богу, че ги има, иначе светът щеше да се превърне в човешка джунгла. Не остана незабелязано също така, че в помощ на бедстващите хора от карловските села се притекоха и украинци - хора, сполетяни от една беда, войната, помагат на хора, сполетяни от друга беда - невижданото наводнение. Сигурен съм, че нашето общество и вижда, и осъзнава ненатрапчивото величие на тези доброволци, защото те връщат вярата във възрожденските добродетели на българина.
Голямата Награда, която ще връчите в средата на октомври ще бъде израз на уважение и признание на онези личности, които от първия ден на войната и до днес осигуряват хуманитарна помощ, извозват жени и деца от бомбардирана Украйна, рискувайки живота си. Открихте ли за себе си „новини“ за българския народ?
Никога не съм се съмнявал в човеколюбието, състраданието и щедростта на българския народ. Не само отворените врати за украинските бежанци и помощта за пострадалите в Карловско, а и на други места - поразителен е също така откликът за помощ при лечение на деца и възрастни хора, които не са в състояние да съберат необходимата сума. Това са все примери, които говорят, че българският народ все още притежава и висок морал, и чувство за съпричастност към чуждата болка и ние трябва да продължаваме да правим тези примери широко обществено достояние. Не дори заради доброволците и хората които даряват - те нито искат, нито имат нужда от подобна публичност. Българските граждани, обаче, имат остра нужда от тази публичност и от насърчаване с подобни примери, за да си повярваме, че с доброта, солидарност и съпричастност можем да направим живота си много по-добър. Всеки, който помага на изпаднал в нужда, помага и на себе си и на обществото, защото дава пример по хуманност на днешните български деца. Тази хуманност не трябва да познава граници и предразсъдъци.
Жестовете и продължителните прояви на помощ за бедстващите, ме карат да вярвам, че сме смислен народ
Иглика Трифонова е режисьор на документалните филми – “По пътя”, “Портрет на една актриса“,“Разкази за убийства”, “Възможни разстояния”, “Лето господне“. “Писмо до Америка” е първият й игрален филм, а последният засега е „ Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“, заснет в Босна и Херцеговина, Холандия и Швеция (Малмьо и с декор на Хагския трибунал в студиото в Истад). В момента работи върху сценарий по изключителната книга „Калуня-каля“.
Иглика Трифонова е член на Гражданския форум за Награда за човешка доброта и щедрост в подкрепа на украинските бежанци.
В интервюта носителката на множество филмови награди Иглика Трифонова казва: „Аз ценя изключително висока хората, които направиха всичко това. Действията им са отговор на най-нормалния, водещ човешки инстинкт – на злото да отговориш с добро.И да помагаш. Това е събитие! Доброволците – това е хубава дума! – ми върнаха вярата, че нашият народ е стойностен и ще го бъде! Подкрепяха бягащите от войната хора по нормален и красив начин, всички го виждахме. Имаше дни, когато не се отлепях от телевизора, както повече от нас, вълнението ми беше огромно. Гледах как хората пътуват за Украйна да оказват помощ, включително мои колеги, те помагаха в „а, бе“-то на болката“.
Иглика, Вие сте сред тримата кинорежисьори, подкрепящи президента Петър Стоянов, който инициира Награда за човешка щедрост и доброта за украинските бежанци. Какъв беше мотивът Ви?
Иглика Трифонова: Не мога да го нарека „мотив.“Беше някаква благодарност на хората, които застанаха зад тази награда. Бях истински щастлива, че ме поканиха. Беше ми важно в този момент да се чувствам част от такава точно общност. Беше въпрос на чест, че иницативата е под патронажа на президента Петър Стоянов! Откакто е започнала войната на няколко пъти сериозно се замислях за историческата му роля след промените. Гражданският форум, в който бях поканена да се включа и аз, е от хора, които без изключение високо ценя. Тези личности са ме вдъхновявали по пътя ми дотук. Така че, за мен това беше силно преживяване и повод за радост в едно доста мрачно време.
Говорите за мрачно време. Какво виждате в тези безбройни акции и жестове за набиране на средства за украинските бежанци? За майки, за деца, за възрастни, за лекарства, или парични дарения. Ние, българите, не сме богати в сравнение със западните държави, където дарителството е част от културата.
Игл.Тр. Аз ценя изключително висока хората, които направиха всичко това. Действията им са отговор на най-нормалния, водещ човешки инстинкт – на злото да отговориш с добро.И да помагаш. Това е събитие! Доброволците – това е хубава дума! – ми върнаха вярата, че нашият народ е стойностен и ще го бъде! Подкрепяха бягащите от войната хора по нормален и красив начин, всички го виждахме. Имаше дни, когато не се отлепях от телевизора, както повече от нас, вълнението ми беше огромно. Гледах как хората пътуват за Украйна да оказват помощ, включително мои колеги, те помагаха в „а, бе“-то на болката.
Казвате „хората“. Нашата Награда е едно вглеждане именно в хората, в човека! Защо говорим за отделния доброволец, а не за организациите, неправителствените организации, на които това им е работата да се грижат за бежанци?
Игл.Тр. Много искам да избягвам клишета. Това е важно разделение,защото не мога да отрека,че неправителствените организации също свършиха голяма работа. Събитието за мен бяха тези неорганизирани хора! Това е нещото, което ми донесе вяра. Нормално е НПО -та да бъдат оценявани, но аз съм чували толкова противоречиви неща за тях. Истината е, че цялата красота на посрещане на украинците бяха хората! Тези, които отидоха на границата и начинът, по който го правят!
До този момент включително, те дават къщите си, споделят апартаментите, „осиновяват“ цели украински семейства, грижат се за тях…
Игл. Тр. И това го правят от месеци, не е еднократно помощ, която успокоява тебе, твоята вътрешна суета, че си готин! Това е „дългото бягане“ на човещината и добротата!
Наистина не сме богати хора, а купувахме памперси, консерви, лекарства, това струва пари. Това означава да отделиш от скромните заплати за скъпоструващи лекарства, храна…
Игл. Тр.Хората, които не са много богати, като че са по-човечни…Звучи като шаблон от детска приказка. В едно интервю с една жена от неправителствена организация, чух как казва „ама това са хора, които идват от градове с доста по-висок стандарт от тукашните стандарти“. Да, вероятно е така, но когато по-беден човек ти помага, това е някакъв колосален човешки жест! Това трябва да бъде оценено от двете страни.И затова както казах, тези жестове и устойчиви прояви на помощ за бедстващите, ме карат да вярвам, че сме смислен народ.
За да бъдем коректни, има и броено число много богати хора, които анонимно даряват големи суми!
Игл.Тр. Аз говоря за онези, които не се поколебаха да се качат на колите си и да отидат на границата между мира и войната, за да вземат ужасените от бомбите украинци! А иначе онова движение в обществото ни, аз също имам по-заможни приятели, които го правят доста деликатно, анонимно, също ме радва.
Смятате ли, че тези актове възкресяват дарителската ценност, така характерна за времената на следосвобожденска България?
Игл. Тр. Сигурно е така. Дарителството винаги става в кризисните моменти. Войната ни накара да преосмислим доста ценности. Това го има в нас и това е оптимистичната теория за нас!
Споменахте „мрачните времена“, в която украинците заживяха. Това е война. Всеки ден, всеки час руснаците ги отстрелват, убиват децата им, изнасилват жените.Вие сте единственият български режисьор, който направи филм за косовската война. Изключителен поклонник съм на „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“, който разказва за следвоенните конфликти в Босна. Има ли нещо общо в тези две войни – тази на Милошевич и сърбите срещу косовските албанци и тази на Владимир Путин срещу украинците?
Игл. Тр. Престъплението и наказанието в по-общ смисъл ми е важна тема. Започнала съм преди повече от 20 години тази тема с филма за осъдени на смърт български мъже. После направих игрален филм по истински криминален казус и се опитвах да задълбоча темата и да отида по-нагоре и по-надълбоко. Изследването правих може би и заради себе си. Искам да изуча тъмната страна на човека, вероятно и аз я имам, както и всеки един човек. Да разбера смисъла на изпитанието…Направих този филм „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ за войната в бивша Югославия, по-специално в Босна, като се занимавах не само с причините за нея, колкото за последствията. Струваше ми се изключително важно ние тук, на Балканите, да разсъждаваме върху това. Имах едно предчувствие, което обикновено артистът има, че няма как да не се случи отново нещо страшно. Вглеждайки се в човешката болка от войната, разбира се въображението ми не беше чак толкова мощно, изпитвах страх от неизбежната й повторяемост. Но ужасите от войната в Украйна не съм си ги и представяла! Винаги злините стават по-големи, отколкото човекът може да предположи. То много прилича на войната, за която аз правих филма. До такава степен, че гледайки в абстиненция новините от първите два месеца когато тя започна, аз се почувствах парадоксално, със свито сърце, професионалист на темата. Знаех какво ще се случи на първия месец, на втория…Знаех как в един момент хората ще престанат да гледат новините. Как това ще стане нещо банално! Няма по-голям термин от този на Хана Аренд, обхващащ философията на злото – неговата баналност. Да, тя говори за баналността на злото по времето на Втората световна война и ето,че виждаме днес същото. Така че, откривам един и същи механизъм. Във войните винаги има някакви болезнени причини, използвани много подло политически.
Какво общо има между Милошевич и Путин?
Игл.Тр. Характерът на насилника. Скрит зад идеята за мощна родина, повярвал си в правото да раздава правосъдие наместо Бог, уповавайки се на някакви абсурдни исторически събития. Казвам абсурдни, защото историческите факти винаги са относително разказани и майсторски се използват от политиците. Всеки е стигнал по свой начин до тези изводи, както и до това, че винаги в една война има агресор!
Косовската война и войната в Украйна е резултат от действията на посткомунистически субекти! Бившият офицер от ФСБ и днешен президент Владимир Путин, поиска от народа си да започне тази война!И той го подкрепи!
Игл.Тр. Да! Затова и направих този филм. Въпросът стои с огромна сила – какво става с руския народ! Ние, за жалост, не можем да го оневиним, така както не можем да оневиним себе си, участвайки в безумието на комунизма! Да, аз живеех в една среда на хора, които се занимаваха с изкуство и отказваха да участват в така построения комунизъм, но това се оказа твърде малко! Ние не оказвахме съпротивата срещу него, която трябваше! Сега това е много болезнено за мен. Мислела съм, че тези теми и въпроси ще ме отминат, но сега украинската война ме връща към начина, по който съм живяла. Тази година е точно половината време, когато съм живяла в комунизма, който политиците умело бяха започнали да наричат социализъм. Точно толкова живея в т.нар. демокрация и виждам много ясно как всичките проблеми по начина на възприемането днес на войната в Украйна, са онова минало, което носим в душата си. И което не пожелахме да анализираме и разделим с глупостта и ужаса от него. Аз го разбрах и след реакциите на филма „Прокуорът, защитникът…“Научих по трудния път, че хората не искат да се говори за проблемите. Не искат да се говори за войната преди войната, не искат и след нея.
Искате да кажете, че нашата пасивност и гражданска несъпротива към злото на диктаторите, правят и Путин и Милошевич възможни?
Игл. Тр. Точно това казвам! Те, каквито и фанатици да бъдат и какъвто и силен характер да имат по посока на злото, нямаше да започнат войните си, без сърбите тогава и руското общество днес. Стига толкова сме търсили някакво оправдание за действията им, или смятаме,че нищо не зависи от нас. Така е устроен сякаш светът, да съ-участваме… Големият въпрос е какво ще се случи в руското общество! Един млад руски кинокритик, много талантлив, напускайки Русия преди 3-4 месеца, каза „украинците ще се оправят, те ще се възродят от пепелта и за тях има време, когато те ще станат силни. Но какво ще стане с нас обаче“? Думите му за цената, която ще платят руснаците, това ме потресе. Когато четях документите за войната в бивша Югославия видях точно това: цената ,която плащат обикновените хора, е огромна! Никой не може да я изчисли, нито предварително, нито после! Цената, която плащат, дори хората, които трябва после да раздадат правосъдие! Имам съдиите от Хагския Трибунал, също заплащат висока цена. Последствията от една война са толкова тежки, но изглежда никой не иска да мисли за това!
Много европейци вярват, че Путин ще получи наказанието от Хагския трибунал. Даже вече са заведени обвинения срещу него за геноцид. Но във филма Вие изразявате сякаш съмнение, че тази справедливост е възможна!
Игл. Тр. Ще цитирам моите приятели босненци и актьорът Изудим Байрович, който играе ролята на бащата във филма. Така се случи, че премиерата ни беше в Амстердам в деня, в който прочетоха присъдата на Радован Караджич. Изудин тогава каза:“Желили сме правда, али сме добили право“…Звучи много драматично на сръбски. Те са се надявали на справедливост, но Трибунала е нещо друго. Там изключително сложно се доказват конкретни обвинения..
Поради гъвкавостта на свидетелите, които лъжат…
Игл.Тр. Точно така. Работното заглавие на филма беше“Фалшивият свидетел“..
Тоест, виждате и сега, след свършването на войната, при хипотезата, че започне международен съд за Путин ще бъде много трудно?
Игл.Тр. Ще бъде много трудно за хората, които в момента губят близките си…Там няма да дойде успокоението. Това е загуба, която е непоправима! Ще има битка на юристи и ще бъде много трудно да получат онази справедливост, която заслужават!
Въпросите зададе Юлиана Методиева
От половин година в Европа има голяма война. Русия нападна Украйна, убити са десетки хиляди, ако не вече и стотици хиляди хора. В началото Европа беше шокирана, стресирана, съпричастна. Дали обаче е достатъчно съпричастна?А България?
Георги Даскалов е завършил философия и право, творческата му биография включва работа във вестници, в телевизии и в сайтове, сега е отговорен редактор на Интернет портала на БНР
Банализиране на злото
Това лято пропътувах почти 7 500 километра из Европа – Сърбия, Хърватия, Словения, Италия, Франция – и обратно.
Имаше дни, в които минавах по 500-600 километра. Карам по магистралата, слушам музика – и гледам табелите на колите. В Италия и Франция - NL, D, DK, UK, около Ница – и MC.
Пътуват хората. Ваканция.
На връщане – пак холандци (по новому – нидерландци), по-малко германци, много румънски (но и български, и полски ТИР-ове, и много турски), и много швейцарски и френски коли – албанците се връщат за месец – или по-малко в родината – да си покажат „Мерцедес“-ите и BMW-тата.
Няма лошо, човешко.
След Нови Сад Албания поема към Македония, та на Калотина не се чака три часа, както е на хърватско-сръбската граница.
Както и да е.
Не е пътепис.
Пътувах, но и гледах как Европа усеща войната.
Никак не я усеща.
От половин година в Европа има голяма война. Русия нападна Украйна, убити са десетки хиляди, ако не вече и стотици хиляди хора.
В началото Европа беше шокирана, стресирана, съпричастна.
Вече не е шокирана и стресирана, но и съпричастна не е много.
Свикна с войната.
Банализира я.
Както навремето с Виетнамската война. Това е на хиляди километри от България.
Няма да забравя как бившият ни цар и премиер Симеон Сакскобургготски коментира атентатите от 11 септември - А, далеч от България.
В сегашния свят нищо не е далеч от България. Но разговорът за разстоянията е друг.
Ей де е Виена.
Друго искам да кажа.
Банализархме войната – и свикнахме с нея.
Гледаме на насилието като на ежедневна сводка – руснаците ударили Харков, украинците отвърнали на удара...
Ден след ден.
Междувременно, своевременно, по същото време, милиони украинци се борят за живота си, цяла Украйна се бори за живота си.
Но това сякаш минава покрай нас.
В цяла Европа единственото място, в което стана дума за Украйна, беше Загреб, Хърватия. Жена на моите години, но изглеждаща доста по-млада – каза – имаме прекрасен свят, но го разрушаваме.
Може би преживяваното от югославските войни, може би спомените от разпадането на света, които Западът няма, може би мъдростта да разбереш.
В България – както винаги – е по-сложно. Част от българите разбират злината, която Русия причинява на Украйна – и на света. За друга част Русия не може да е грешна.
Но както и Европа – и ние свикнахме със войната. Свикнахме със злото.
Впрочем – не само с това зло.
Имаме още доста път.
Не само България.
Цяла Европа.
Тази проклета война е морален шанс и за целия демократичен лагер, и за нас, българите, и за всеки от нас поотделно
Димитър Бочев е автор е на романите „Междинно кацане“ (1991), „Генезис ІІ“ (1997) и „Синеокият слепец“ (1997), както и сборника есета „Хомо емигрантикус“ (1993). През 1997 г. романът му „Синеокият слепец“ печели Специалната награда на фондация „Развитие“ за нов български роман. В литературната периодика публикува сборника есета „Боготърсачът между беса и слепотата“, романите „Белият слон“ и „Опит за екстаз“ и сборника „Несъгласни думи“. Част от текстовете на сборника са посветени на съдържателните му отношения с Георги Марков, Асен Игнатов, Тончо Жечев, Атанас Славов, Христо Огнянов, Желев.
Димитър Бочев е удостоен с Юбилейната награда на Международната академия на изкуствата – Париж (МАИ) за 1999 година.[2] Член е на МАИ и на Съюза на баварските журналисти.
В интервюто си големият български писател Димитър Бочев, член на Гражданския форум за Наградата за гражданска доблест и човешка доброта в подкрепа на украинския народ, казва: На фона на общонародната, на многомилионната украинска трагедия никой няма моралното право на неутралитет. Неутралитетът в случая насърчава палача и ощетява жертвата – и то по един болезнен, по един кървав начин.
Снимка: БГНЕС
Юлиана Методиева.: Г-н Бочев, Вие сте от писателите, подкрепящи инициативата на президента Петър Стоянов за учредяване на Награда за човешка щедрост и доброта за украинските бежанци. Какъв беше мотивът Ви?
Димитър Бочев.: Мотивът може да бъде само един-единствен: Нетърпимост към безскрупулния кремълски агресор и неговата бруталност. Деспотична имперска Русия тръгва на саморазправа с един горд и независим народ. На фона на това обстоятелство никой няма право на безучастие – безучастие в случая значи подкрепа на палача и дискриминиране на жертвата.
Юлиана Методиева.: В интервю за „Портал култура” казвате за доброволчеството, че то е „пример за съизживяване според заветите Христови на драмата на ближния като своя собствена драма”. Това ли виждате в десетките инициативи като набирането на месечни дарителски средства за децата на Украйна или пък изпращането на мъжки дрехи и всякакви помощи на бягащите от войната бесарабски българи? Първите месеци хората събираха завивки, храна, бельо, хигиенни материали, изпращаха парични суми. А в България не сме много богати…
Димитър Бочев: Напротив – много сме богати. Или по-точно, можем да бъдем толкова богати, колкото решим. Защото богати ни прави не онова, което притежаваме, не вещите, парите и имотите, които трупаме и натрупваме през годините и десетилетията и в които се вкопчваме като слепец в тояга – богати, истински богати ни прави онова, което споделяме. Споделеното богатство е двойно богатство, докато несподеленото богатство е проклятие, отрова за душата. Няма по-несъмнено богатство от поделената по библейски риза с ближния – особено ако е единствена. На фона на общонародната, на многомилионната украинска трагедия никой няма моралното право на неутралитет. Неутралитетът в случая насърчава палача и ощетява жертвата – и то по един болезнен, по един кървав начин. Неслучайно в „Ад” Данте пише, че най-горещите места в пъкъла са резервирани за онези наши съчовеци, които в моменти на изпитание са останали неутрални. Неутралитетът е бягство от решение, а тази нерешимост обслужва палача – не жертвата. Пък и бягството, учи в „Двата гълъба” Лафонтен, не е решение. Най-малко в една военна ситуация като коментираната от нас, в която жертва и палач са така ясно откроени.
Юлиана Методиева.: Вие сте интелектуалец, автор на книги и публицистика в елитни издания. Как бихте коментирали факта, че за бягащите от войната в Украйна, освен правна и хуманитарна помощ, има хора, които се грижат и за живеещите с ХИВ, предоставят им безплатен тест за ХИВ, както и начин за терапия и контрол на вируса в тези бежански условия?
Димитър Бочев.: Самият аз съм бежанец и ноторен емигрант – избягал съм преди половин век по един невероятен, по един много авантюристичен начин от най-добрия от световете. Така че мога да говоря и от горчив личен опит. Да се погрижиш за един здрав бежанец, е хуманно. Да се погрижиш обаче за един тежко болен, е ангелско дело. Онези, които го правят, са искрица по-близко до Бога от всички останали. Дори да не го съзнават, те са пълномощници на Всевишния на земята.
Юлиана Методиева.: Смятате ли, че войната на Путин в Украйна дава някакъв шанс на Запада? Някъде изразявате убеденост, че исторически Западът е жертвал морала в интерес на капитала, а днес демонстрира обратния подход. Не преувеличавате ли?
Димитър Бочев.: Ни най-малко. Когато бягах през вода и огън на Запад, вярвах, че Свободният свят е поселище на социални романтици, загрижени за фундаменталните християнски начала, които крепят цялата ни цивилизация. Трябваха ми години и десетилетия, прекарани пред микрофоните на българоезичните западни радиостанции, за да осъзная, че Западът не е нито антинацистки, нито антикомунистически – Западът е единствено и само капиталистически. Войната в Украйна предостави на Свободния свят уникалния шанс да опровергае този си унаследен негативен имидж. Тази брутална война е морално изпитание за всички нас и ми се струва, че днес Западът издържа изпита успешно – може би за пръв път в дълголетната си история. За пръв път Свободният свят се обедини така монолитно срещу зверствата на Кремъл. Тъкмо затова Русия губи, Русия вече загуби тази престъпна война морално. Предстои й да я загуби и физически. И това ще стане неминуемо и скоро! И то не защото аз го желая, а защото Кремъл тръгна да води една имперска война в не-имперски времена. Тази битка с времето още никой не е спечелил – няма да я спечели и кагебистът Путин. Единствен мотив на Кремъл в тази цинична война е имперската му алчност, неутолимата жажда да владее и поробва все повече страни и народи. Една държава може да изнася със силата на оръжията само онова, което притежава и вътрешнополитически. Правовата държава изнася справедливост, демокрация, човешки права и граждански свободи, деспотичната държава, каквато несъмнено е днешна Русия изнася деспотизъм и мракобесие – друго за износ тя няма. В легендите, че, видите ли, Кремъл воюва в Украйна срещу местния нацизъм, никой не вярва. Като всяка европейска държава, и Украйна си има крайна десница, но тя няма абсолютно никакво влияние върху националната политика, пък и рейтингът й е нищожен – под процент и половина. Освен това Украйна е пострадала от нацизма не по-малко жестоко от самата Русия (Бабий Яр), а Зеленски е евреи. Евреин нацист аз не зная. Така че ако търсите нацизъм, търсете го не в Киев, а в Кремъл – там той е в изобилие.
Именно защото е така свирепа, тази проклета война е морален шанс и за целия демократичен лагер, и за нас, българите, и за всеки от нас поотделно. Ако искаме нашата цивилизация да е християнска не само по наименование, по ритуал и хералдика, а и по духовно съдържание, трябва да застанем рамо до рамо със свободолюбива Украйна. Тук място за шикалкавене няма, тук всеки компромис е намек за едно ново мракобесие, за което ние, българите, сме особено уязвими. Не бива да забравяме, че Кремъл винаги, от векове, е гледал на страната ни не като независима държава, а като на потенциална плячка – така гледа и днес. И ако му позволим, ще продължи да гледа така и в бъдеще.
Юлиана Методиева разговаря с големия български театрален режисьор Явор Гърдев за войната, бежанците и доброволците. Ето акценти от интервюто:
- Ние още не знаем каква е границата на това, което може и разчитаме, че фактът, че сме се родили в 21 век, ни осигурява някаква привилегия или срещу злото и произвола“.
- Движещият мотив, колкото и да е странно извън идеологически – хората, които помагат, не са хората, които ще седнат да развиват някакъв ентусиазъм по геополитическата линия на ежедневна база. Това е, което аз забелязвам. Че всъщност помощта идва от там, откъдето има най-малко шум, който да я заобикаля, или “най-малко тупане в гърдите.
"Явни военни престъпления". Хюман райтс уоч обвини Русия, че измъчва цивилни в Украйна
НАСПРОТИ БЕЗСЪРДЕЧНОТО ВРЕМЕ
Защо президентът Петър Стоянов (1997–2002), под чиято егида се създаде Награда за гражданска доблест и човешка доброта в помощ на украинския народ, разсъждава литературният критик Митко Новков, член на Гражданския форум. Той припомня как се включиха в инициативата имена, които са гордост за българската култура, наука, изкуство, общество. Сред тях е проф. Фотев, сред тях са Александрина Пендачанска, Снежина Петрова, Антонина Желязкова, Яра Бубнова, Иглика Трифонова, Здравка Евтимова, Мила Искренова, Теодора Димова, Костадин Бонев, Георги Господинов, Михаил Груев, Явор Гърдев, Светослав Овчаров, Михаил Неделчев, Станислав Памукчиев, Алек Попов, Александър Кьосев, Цветан Теофанов, Ивайло Знеполски, Огнян Минчев, Димитър Бочев, Чавдар Гюзелев. Това са 80 имена на хора извисили се, направили се, създали се; не униващи и не хленчещи, а даващи и даряващи.
Юлиана Методиева разговаря с доц. Румен Петров, член на Гражданския форум за протеста протеста на хотелиерите и подкрепата му от украинските майки:
Смятате ли, че като цяло проблемът с бежанците не е разпознат като важен за дневния ред както на политиците, така и на медиите. Играе ли си българското общество играта ни чул, ни видял за трагедията на тези хора?
Румен Петров: При всички случаи става въпрос за административна слабост. На кое ниво на администрацията е тази слабост не знам, но след като става дума за относително голяма сума пари, допускам, че е на високо ниво – Министерството на финансите, което може да контролира такива потоци от държавни пари. Обещава се, че изплащането ще започне, че става въпрос за 80 милиона лева и че принципал на това движение на публични средства е Министерството на туризма. Министърът на туризма е специалист по контрол над изпълнение на решения (от опита му в ръководството на БСП), но сегашните министерства са минирани от конфликтни дневни редове, както се уверихме, така че в забавянето сигурно има и дял политическия (и социален разнобой) по въпросите за доброто, злото и ползите от едното и от другото.
Възникването на една нова европейска нация
Историята може би наистина щеше да има „край” (Ф. Фукуяма), ако хората имаха способността да съхраняват своята обществена памет в степен, в която да не им се налага да повтарят непрекъснато историческите драми, преживяни и изстрадани от предходните поколения. Възникването на модерните нации навсякъде по света протича като процес на еманципация – на човека, на гражданина, на общността – от контрола на традиционните империи. Нещо повече – съпротивата срещу имперския контрол върху живота на хората започва доста преди очертаването контурите на новооформящата се нация. Съпротивата на империята, насилието, което империята упражнява води до самоосъзнаване и конституиране на националната общност. Нацията твърде често се създава „срещу” чуждия контрол и налагането на чужда идентичност. Така в старата българска песен (която нашите македонски братя взеха за да използват за същите цели) се пее – „Ние не сме турци, ние не сме гърци, сърби ние не сме. Чеда сме на Аспаруха...” Да бъдеш българин (а и всеки друг) е най-важно първо да узнаеш кой не си.
Нациите в Европа се формираха между края на 18 и началото на 20 век върху руините на европейските империи. През 20 век деколонизацията сложи край на колониалните империи на Европа и отвори процеса на национално конституиране и развитие на Третия свят. Само една империя в бурно променящия се модерен свят успя да оцелее и да се преучреди – Руската империя. Модерните времена най-бавно и най-трудно проникваха в евразийските степи. Светът се променяше неузнаваемо, Русия оставаше същата „тюрма на народите”, в която сякаш спрелият ход на историята правеше възможно съжителството на най-дълбоката изостаналост и безнадеждност, с най-радикалните движения на революционен терор – народоволчество, анархизъм, болшевизъм... Разгромът на Руската империя от болшевишката революция доведе до нейното гротескно прераждане в империята на тоталитарния сталинизъм. Така народите на Руската империя не получиха исторически шанс да се еманципират и имперското потисничество на Романови бе заменено от тоталитарната сталинистка репресия над народите на „вампирясалата” в болшевишкия проект евразийска империя.
През 1991 г. народите на разпадащата се империя на СССР получиха по същество своя първи исторически шанс да се еманципират като независими модерни нации. Украйна бе най-големия, страдал за своята идентичност в продължение на столетия народ. Независимостта на Украйна бе най-трудно мислима – най-трудно допустима от гл. точка на Москва поради визията за „малорусите” като „най-близките братя” на „великорусите”. Имперският манталитет съдържа в себе си трудни за осъзнаване и трудно преодолими вътрешни дилеми. Империята е многообразна – тя е „земен образ” на Вселената. И същевременно е единна, органична и неделима. Всичко и всички трябва да принадлежат на империята. „Великоруският” манталитет е дълбоко сегрегационен. Русите са на върха на имперската йерархия, под който следват по достойнство всички останали – по-несъвъвршени, принадлежащи „по милост”, ако не „по право” към имперското величие народи. Разгромът на съветската империя за първи път постави като реална възможността за всички тези народи да тръгнат по път на самоопределение. Пред имперския център – Москва имаше два пътя. Първият – да се опита да приобщи тези еманципиращи се народи към една общност на равноправие и сътрудничество, в която РФ би играла ролята на „пръв сред равни”. Вторият – да се опита да възстанови имперската пирамида в нов формат на йерархия и подчинение.
Русия на Борис Елцин официално избра първия път, в опит да даде шанс на самата себе си да се превърне в модерна и успешна нация. Макар и по-скоро приличащ на недодялан мужик, Елцин бе осъзнал – поне в известна степен – вътрешната дилема на империята – да постискаш другите означава да откажеш свобода на самия себе си. Той посъветсва доскорошните „съветски народи” да се опитат да вземат „толкова независимост, колкото могат да поемат”. Тази независимост не може да израстне от дълбоките корени на несвободата за дни или месеци. Освен всичко друго, независимостта означава самоорганизация в институции, които узаконяват и гарантират гражданската принадлежност и гражданската свобода на принадлежащите към суверенната нация. Някои съветски народи имаха по-кратка или по-дълга история на независимост, пречупена от имперския ботуш. Други бяха получили като „подарък” названието „независими нации” – първоначално от Ленин, а впоследствие и от Сталин, само за да опознаят най-дълбоките прийоми на потисничество и произвол в човешката история. Повечето постсъветски народи започнаха своето национално строителство в условията на бързо метаморфозираща власт на постсъветския комунистически елит във власт на квазинационални олигархии, органично свързани с бившия имперски господар.
Украйна не правеше изключение. Нейните новосъздадени институции бяха крехки, политическият й елит – поделен между партиите на възродения украински национализъм и партиите на постсъветската – проруска носталгия. Крехката новосъздадена държавна система бе пропита от корупцията на олигархичната икономика. В началото на 21 век стана очевидно, че „първият път” – свободното самоопределение, което Елцин допусна, бързо и неумолимо се заменя с новата стратегия на Кремъл при Вл. Путин – с „втория път” на реконструкция на руския имперски проект. Империята бе избрала да се завърне чрез пълно осуетяване на проекта за еманципиране на бившите републики като модерни нации. Възраждащата се империя неумолимо налагаше своя контрол чрез няколко основни инструмента. Енергиен монопол, цялостен контрол върху националната администрация чрез системна, всобхватна корупция, пропаганда на нов имперски проект като „цивилизационна антитеза” на националната свобода – т.е. на принадлежността към цивилизования свят. Ключовият съдружник на империята в този проект за имперско възраждане бяха националните постсъветски олигархии.
Украйна започна своята еманципация при отделянето си от Съветския съюз с референдума за независимост, начело с президента Кравчук. През 2004 г. избухна „оранжевата революция” – отказът на водещите обществени групи в Украйна да живеят по модела на грабителската постсъветска олигархия, чиито властови мрежи бяха проследими до кукловодите в Кремъл. „Оранжевата революция” затихна в конфликтните отношения между основните фракции на украинския политически елит, където борбата за принципи бързо отстъпи място на персоналните свади и корупционните афери. „Оранжевата революция” затихна в олигархичната контрареволюция на Партията на регионите, начело с избраника на Кремъл Виктор Янукович. Решението на ЕС да предложи на шест постсъветски държави проект за Източно партньорство – първи етап на реална европейска интеграция, активира ветото на Москва. Янукович отказа участие за Украйна в Източното партньорство. Украинците излязоха на централния площад в Киев – на Майдана. Снайперисти на специалните служби стреляха срещу тях от покривите. Под знамето на ЕС с 12 звезди за първи път в историята се проля кръв. Украйна заслужи своята принадлежност към Европа на много по-висока цена от тази, платена от която и да е друга страна – член на общността.
Колкото повече укрепваше съзнанието за национална независимост на постсъветските народи, толкова по-близо до стратегията на Кремъл се продвижваха възгледите на хора като Александър Дугин, който бе изградил цялостна концепция за имперско възраждане на Русия като „цивилизационна платформа” за реконструирана имперска идентичност. Русия като Евразия трябваше да даде „последен бой” на Атлантическия свят и да утвърди истинските, дълбоки ценности на Православието и руската имперска идентичност. Всяка империя има своя идеология на оцеляване. Рухването на традиционните империи породи необходимост от крайно ретроградни тоталитарни идеологически оправдания за имперско величие. Мусолини инициира фашизма като идеология на италианско имперско възраждане. Хитлер създаде нацизма като идеология на висшата арийска раса и нейния Райх. Сталин трансформира космополитния марксизъм в идеология за предефиниране на Русия като тоталитарна болшевишка империя. Дугин дефинира възраждането на руския имперски проект като евразийска утопия, устремена не просто към имперско величие, а към унищожаване на съществуващия модерен и постмодерен свят, заменен от тържествуващ традиционализъм. Архиретроградната нова квази империя на Путин не се интересува от естествения стремеж на постсъветските народи да се присъединят към реалния исторически процес на национална еманципация, който са преживели повечето народи в Европа и света. Процес, към който страните на бившия Съветски съюз успяха да се присъединят едва с рухването на тоталитарната комунистическа империя. За Дугин, за Путин и за цялата нова идеологическа и политическа гарнитура на руския империализъм, тези народи са ДЛЪЖНИ да се присъединят отново като васали на Москва. Украинци, балтийци и грузинци са ДЛЪЖНИ да забравят, че са цивилизовани хора, изпитващи потребност от свобода и да се върнат зад телените мрежи на евразийското руско величие.
Откъсването на Абхазия и Южна Осетия, анексирането на Крим и инвазията в Донбас трябваше да бъдат първите стъпки към успеха на този възроден имперски проект. Украйна понесе достойно това покушение срещу своя суверенитет и си извади поуки от него. През 90-те години и в началото на 21 век украинската армия – заедно с другите институции на държавата бяха обект на множество анекдотични упражнения, а украинската олигархия бе символ на произвол, отстъпващ само на произвола на великоруската олигархия. Когато на 24 февруари Путин започна войната срещу Украйна, неговата агресия срещна една друга, много по-различна армия – ефективна и мотивирана армия на една достойна европейска страна. Агресията се сблъска с една организирана и непоколебима държавна администрация, начело с Вл. Зеленски, когото Кремъл подценяваше, способна да води и защитава своя народ. Но най-голямата изненада за кремълската агресия бе съзряването в Украйна на един независим, интегриран и горд народ, защитаващ своята свобода и своята независимост. Украйна има дълга история на вътрешно многообразие. На запад са тези части от Украйна, които са имали по-дълъг исторически опит на независимост от Москва – макар и зависими от други европейски империи. На изток са тези украинци, които всъщност не само Москва, но и останалият свят считаше на практика за руснаци – по език, култура и афинитет. Всичко това вече е част от историята. Всички украинци – независимо от традиция, език, география и семейна идентичност са вече част от една велика и единна европейска нация. Всички те са част от едно мощно национално усилие за оцеляване и извоюване на своята национална свобода. Така възникнаха всички европейски нации. От недрата на Хабсбургската, Османската, Испанската империя. Така възникнаха и нациите в Третия свят – в борба за национално самоопределение срещу колонизаторите от Британската, Френската и Белгийската империя.
Кремъл и неговите фашизоидни идеолози разказват баснята за „цивилизационната несъвместимост” на „великата евразийска империя” с „Атлантическата империя на Запада”. Историята не познава подобен цивилизационен сблъсък. В Пиемонт и в Нормандия, в България и в Полша, в Мумбай и в Сао Паоло, в Ню Орлийнс и в Дакар традиционните общества, имперските конструкции, идеологиите, легитимиращи подчинение на една група хора от друга отстъпват място на модерното национално развитие – на еманципацията на народите като независими суверенни нации, изградени от граждани – наследили поданиците на империите. Каузата на нововъзраждащата се руска квази империя ще има същата съдба, която постигнаха всички останали имперски проекти. Тази история напомняме не само за сатрапите и техните идеолози в Кремъл. Припомняме я и на редица западни авторитети – политически, академични и идеологически, които по различни поводи проявяват склонност да я забравят. Войната на Кремъл в Украйна твърде често се интерпретира като „вина” на самите украинци, подкрепени от Запада. Вина, че всички ние не сме се съобразили с „легитимните” аргументи и загриженост на Москва за нейната сигурност. Неглижирали сме „естественото право” на Кремъл на „сфера на влияние”. Някои стигат по-далеч – обявяват за съдбовна грешка разширяването на НАТО от 90-те години и в началото на 21 век. Това разширяване „уплашило” Мосва, че Западът я „обкръжава”. С тези аргументи спорове се водят вече повече от две десетилетия. Какво да прибавим към тях? Единствено напомнянето, че ако НАТО не бе осъществило разширяване, днес Талин и Рига, Варшава и Букурещ, София и Будапеща щяха да бъдат също толкова уязвими на агресия, колкото и самата Украйна.
Но поведението на редица политически кръгове в София е свидетелство и за това, че дори членството в НАТО не може да бъде достатъчна гаранция за национална сигурност тогава, когато един народ и една нация не са в състояние да видят и да оценят предизвикателствата, пред които са изправени – защото служат на митологеми и заблуди, на идеологически илюзии и олигархични интереси, обвързани с олигархичните мрежи на Кремъл. Днес Украйна защитава от имерско вампирясване цяла Европа, цивилизования западен свят. Въпрос на елементарна почтеност е да помогнем с всичко, с каквото можем на украинската нация да защити себе си от агресията и да се утвърди като независима и суверенна нация – член на общността на свободните европейски народи.
Огнян Минчев
Доц. Огнян Минчев е преподавател по политология в Софийския университет "Св.Климент Охридски".