Награди „Серафим“ (Награди за гражданска доблест и човешка доброта)

 

Интервю с Петър Стоянов

 

Юлиана Методиева: Г-н Президент,как посрещнахте новината за войната срещу Украйна ?

 

Отговор: Войната, която Руската федерация започна срещу Украйна шокира всички и в голяма степен промени световния дневен ред.

През последните десетилетия след Втората световна война отделните държави разбраха, че само в режим на диалог и поддържане на следвоенното статукво могат да бъдат решени глобални предизвикателства като пандемии от типа на Ковид-19 или климатичните промени. Войната срещу Украйна обаче отложи задълго, дано не завинаги, решаването на проблеми, които засягат всички и ни върна много десетилетия назад. В този смисъл днес никой, където и да се намира, не можа да каже: Тази война е далеч от мен и не ме засяга.

Непосредствената ни задача днес е как да се помогне на Украйна в нейната борба за свобода и независимост, защото от победата в тази битка зависи дали ще се върнем отново в света на нормалността- в този свят също има конфликти, проблеми и предизвикателства, но никога през последните 70 години не се бе стигало до толкова брутален и безсмислен акт на агресия.

 

Юлиана Методиева: А как ние, българите, можем да помогнем конкретно в този случай?

 

Отговор: Нашите съграждани, сигурен съм, разбират катастрофалните последици на тази война, за които стана въпрос по-горе. Но за обикновените българи, войната има и чисто човешко измерение, и то се проявява чрез лицата на украинските бежанци, които търсят подслон в страната ни. Тези хора, предимно, жени и деца, с уплашени погледи и подръчен багаж, напуснали домове, в които най-вероятно никога не ще се върнат, защото вече са разрушени, далеч от бащи, съпрузи и братя, които воюват за страната си., събудиха българското общество. Отдавна не съм бил свидетел на толкова категорични и чисти прояви на солидарност и съчувствие. Хора от всякаква „ възраст и занятие” зарязаха своята работа и спокойствие, за да пътуват, с частните си коли, до границата с Украйна и да превозват нуждаещите се украинци до България. Обикновени хора, малки и големи производители на храни и дрехи, а и не само те, правят непрекъснати дарения, българи живеещи в чужбина, отварят домовете си за бедстващи украинци… Примерите нямат край.

Признавам, че всички тези прояви на гражданска доблест и човещина ме трогнаха дълбоко. Разговарях с хора, които не живеят никак охолно и като ги питах защо помагат, те ми отговаряха: защото хората са в беда. Толкова естествено и просто- има хора, които са в беда-трябва да им помогнем!

 

Юлиана Методиева Виждате ли едно ново пробуждане на българския дух?

 

Отговор: Да виждам. Поведението, особено на последната категория хора, които са готови да дадат от немногото, което имат, ми напомнят позабравения у нас разказ на Йордан Йовков „Серафим”. Изполичарят Серафим, завършен бедняк, който е получил пари накуп от работата си през лятото, има намерение най-после да си купи палто- старото е кръпка до кръпка и съвсем не го бива. Но когато вижда останалата без един лев жена, с болен мъж и гладни деца на ръце, той решава да ѝ даде парите си, за да ѝ помогне. Старото палто, като го позакърпя, мога с него и пред Бог да се явя, а жената е в нужда- казва Серафим. Мисля си, че днес много хора са готови да постъпят като него и това ми вдъхва най-големите надежди за бъдещето на българския народ. Защото помагайки на украински бежанци, ние всъщност помагаме и на себе си, като даваме най-добрия пример на децата си, че на по-слабите, бедните и уязвимите трябва да се помага, че човешката солидарност е най-важната тъкан, която прави едно общество силно в моменти на изпитание ( И тук се изкушавам да направя паралел, между Серафим и известния Гоголев герой от „Шинел”. Акакий Акакиевич не може да преживее открадването на тъй дълго бленувания и закупен с неистови спестявания шинел и умира. Българският бедняк Серафим се лишава от палто, за да помогне на човек, изпаднал в по-голяма нужда от него и това го прави щастлив).

И никаква пропаганда за това ,че Западът „използва ” Украйна срещу Русия не може да разколебае българите, защото хората безпогрешно усещат, кой е жертвата и кой е агресорът. Точно затова смятам, че тези примери на човешка доблест не трябва да остават скрити, те трябва да доминират и в новините, и в ежедневните ни разговори. Знам, че хората, които правят добро всеки ден, не го правят, за да получат известност или награда. Те нямат нужда от нас, за да продължат, но ние имаме нужда от тях и техния пример- разказът за човешката доброта е далеч по-важен за младите българи, отколкото митологизирания вече разказ (в стил „Кръстника”) за крадците и тарикатите от българския преход